„Чувствам си се добре, има време, не ми се занимава сега с това“ – тези и още много подобни лъжи и аз изричах и дори си ги мислех, по-скоро бях успял да си самовнуша, че са истина.

Да, защото ми беше много по-лесно да се опитам да реша проблема, отколкото да се изправя срещу него, защото ми се виждаше непреодолима стена … стена от 143кг. !!

Съзнателно или не всеки път като станеше въпрос за теглото ми, аз твърдях, че ми е добре така, вече съм си свикнал, нищо не ми липсва, защо да се променям. Какво всъщност си мислех: защо пак ме занимавате с това нещо, не виждате ли, че не ми е приятна темата, свикнал съм ама друг път … как се свиква с това да не можеш да си намериш дрехи, дрехи в който колегите ти влизат в единия!

Как се свиква с вечно мокрите ризи по гърба и под мишниците, как се свиква с това да качиш 4 етажа стълби и да си се разпъхтял като парен локомотив и да си пулс над 150?! Нищо не ми липсва … ЛЪЖААА, но как да си призная пред себе си или пред приятелите, че аз който бях на върха вълната до 18-та си година, каквото и да направя ми се получаваше и то без да се напъвам, сега съм без самочувствие, без увереност, че не смея да заговоря непознато хубаво момиче, защото ще видя как се подсмихва и че вижда в мен слона от зоологическата градина!

Това за крачола не е празнословие. Качвайки се на трамвай №20, за да отида до офиса, ми се късат летните гащи и не, не съм ги закачил никъде, а от много носене и прекомерното напрежение по шевовете, което им създаваше моето нежно и фино тяло – те се разпраха!

Така, какво ми оставеше – смях и самоирония, шега със себе си като защитна реакция, но до обяд не ставах никъде, стоя си на столчето, пийвах кафе, работех и чаках да дойде обяд, че да отида да си взема нови панталонки. Любчо, колегата седящ срещу мен ми каза, че има на пазара на Слатина една жена на сергия, която продава дрехи за по-големи хора. Супер – отивам, това е моето място. Харесвам си един чифт, от единствените два чифта къси гащи, който ми стават и ставам горд собственик на нови и здрави къси гащета. Другите са ми леко тесни в крачолите, но … абе я да ги взема и тях, кога пак ще намеря пак моя размер.

Прибирам се в офиса и предизвиквам интереса на колегите, които се интересуват дали съм си намерил, какво съм си взел и „я покажи, покажи“! Едните съм ги облякъл, все пак старите ми бяха скъсани, другите ги нося в пликче. Изваждам втория чифт, този с по-тесните за мен крачоли и един колега Никифор, казва : „Абе Радко … ми той Наско ще влезе само в единия крачол бе :D”. Сега вярно Наско беше брейкърче – танцуваше брейк с група професионално и е приблизително 160см. висок и тежащ не повече от 60кг. , но все пак … в единия крачол … да бе да ?! Ами факт – в моите къси гащи се побра само в единия крачол едно момче , което колкото и да ми беше смешно и забавно, и колкото и да не го показвах, но остави неприятно чувство и още по-неприятни мисли. Вярно ли бях чааак пък толкова огромен?!

„Абе аз съм си добре, добре си се чувствам така, както изглеждам“, а дали реално го мислех и вярвах ?!

Сега, след години, припомняйки си тази случка единствено съжалявам, че не казах по-рано СТИГА!! Трябваше още тогава да кажа това СТИГА на себе си, не заради хората и приятелите и мнението им, а заради себе си – трябваше, но не го направих! Самосъжалявах се, самозалъгвах се, а тази стена от страх, страх тежащ 143кг. си оставаше непреодолимо висока! Тази „стена“ в момента, в който се реших да я прескоча, се оказа просто една завеса и че не е толкова страшно, а само трябваше да го реша!

Бъдете смели приятели и не се оставяйте на самосъжалението и самозаблудите да водят живота Ви!